ЗАЩО МУ ТРЯБВА НА ЧОВЕК НА БАИР ЛОЗЕ!?

(Или как се наложи да стана и блогър)

Така се случва понякога. Повлича те животът и няма отърване. Мечтаех за сцена и я получих. Макар и в умален мащаб. Трудно проумях, че макар и с осигурена публика, влизането в роля не може и не бива да е самоделна импровизация. Това е, и продължава да бъде добре осмислен и разписан в най-точни подробности сценарий. И нещо повече - с проекция в бъдеще време. Иначе публиката просто си тръгва. Дори и тогава, когато е гарантирана. Както, да  речем, се е случвало и в моята класна стая. Да, аз съм учител! И винаги съм го заявявал с чувство на гордост и отговорност. Но докато осъзная какво точно означава това, минах през сериозен катарзис. Пречистването бе необходимо, защото не бях от лесните. Винаги съм искал сам да опитвам! Буквално от всичко. В т.ч. и „Сюрщрьоминг“*.

Затова и сега ми е най-трудно да разбера онези, които авторитетно и с носталгия заявяват, че днешните млади не са като нас. Ами като кого са в края на краищата?  Като щъркелите? Да! „Днешните“ обичат да се реят във висините, но и ние сме обичали. А аз продължавам да летя. Главно като си мечтая.

Така или иначе, наложи се по най-трудния начин да проумея, че за да не си тръгва публиката, трябва да се науча на адаптивност. Не звучи много сериозно, терминът носи и отрицателен заряд, но е вeрен. Вярно е това, че децата, особено „днешните“, са различни, но слава Богу това не се дължи на някакви анатомични или физиологични дефекти. Не! Променили са се условията на реалността, в която живеем. И моята публика - „днешните“ деца - нямат вина за това, което ние възрастните им надробихме. Животът от сцената на моята муза Клио Пиерейска си е бил винаги такъв и който не го е разбрал, просто не е в час. За колегите да не говорим. Когато чуя някой колега да коментира как „днешните“ не са като нас, поемам върху себе си огромно чувство на срам. Децата нямат вина за това, че са сведени до нивото на настоящи консуматори и бъдещи потребители. Днес всичко е за продан. Отвсякъде мамещи призиви да се купува. Да се купува, че светът е на свършек. Така де – “веднъж се живее…“. И за моята невръстна публика предметът, който им преподавам, загубва всякакъв смисъл.

И днес отговорът на въпроса „Какво ще ни дадеш, историйо?....“ се превръща в истинска Химера. Губи се в здравата логика смисълът за потребността от изучаването на науката История като учебен предмет в училище. Днес моята публика гледа в бъдещето. Вторачила е поглед в малките сини екранчета на хитроумните джаджи, с които могат да са едновременно и навсякъде и си мислят, че светът е на един клик разстояние. „ДА! Ама, НЕ!“, както казваше един български мъдрец. И не само заради твърдението, че Историята е учителка на живота. ДА, ама НЕ! Защото от дългото лутане във времена и епохи разбрах, че моята муза може да научи моята мъничка публика да е в живота си не поданик, а гражданин, за да може да е свободен да изпълни мечтите си.

Сигурно вече се чудят четящите, ако разбира се все още има такива, откъде я подкарах и на къде мисля да я изкарвам? Знам ли? То на нашего брата все нещо ни пречи! Все някак гледаме друг да ни е виновен, че ако може ние само сеира да гледаме! Та затова като чуя израза „днешните млади“, вир-вода ставам. Какви ли не знания гледаме да им „налеем” в главите. То преразкази с елементи на разсъждения ли не бяха, дефиниции за царство Монера, описания на изображения на едноклетъчните ли не бяха, или пък – моделиране на структура на прокариотна клетка. Да не говорим за „любимите“ ми диференциални уравнения, или онези дялове от математическото познание, в процеса на които се изясняват термини като „тангенс“, „котангенс“, „синус“, „косинус“. И да не си помислите, че имам нещо против всичките тези обеми от знания. Или че нещо гледам да се заяждам. Не! Опазил ме Господ! Знам колко е важно за живота ни всичко това. Но днес смисълът на цялото това огромно познание е, че трябва да служи на моята непораснала публика в едно бъдещо време, а не на нечии комплекси, че имаме знания за над световно равнище. Това вече е минало и няма кой да ни вярва. Дори и децата!

 Днешното знание не е монопол на учителя, нито дори на училището. Тяхната роля е друга. Те трябва да създадат условията, върху които се запалва любопитството и се формира основата на знанието и уменията да прилагат наученото. Чрез тях моята мъничка публика ще се справя с предизвикателства, за които никой все още не знае какви са. Нито от къде ли ще дойдат.  

А сега за мечтите! Мечтите са пътя, по който минаваме, за да достигнем до нещо, което силно желаем! Понякога „нещото“ дори е без образ. Аморфно е „нещото“, което ни кара да тръгнем, без дори да знаем къде точно ще идем и дали ще ни хареса. Затова винаги съм си казвал, че по-важен е пътят, а не мястото, на което комфортно стъпваш и повече на никъде не поглеждаш. Важно за мен е да накарам моята невръстна, но любопитна и жадна за роля на сцената публика да остане „във“,  „на“, или „пред“, а не зад сцената на живота. Днес никой не може да каже какво знание ще е необходимо, за да успееш след волния живот от ваканция до ваканция. Неслучайно мъдрецът е казал:  „Животът е най-трудното училище, защото никога не знаеш в кой клас си! Какъв урок предстои! Какъв изпит следва! И никога не можеш да препишеш, защото никой няма същия изпит като теб!“

„I Have a Dream“  - … „Ще мина срещу течението – имам мечта“… . Велика песен! Никой не може сам да направи живота на другите по-смислен и  по-хубав. Това е вътрешно усещане на всяка една личност. За това една от мечтите ми е да накарам моята непораснала публика да открие себе си, да се възползва от своите силни страни, за да сбъдне и се наслади на мечтите си.

И накрая за лозето на баира. Трудно е! И всеки четящ тези редове би  запитал: За какво ти е? Няма ли най - сетне да спреш!? Две са причините. Едната е от угризения. Имам съмнения, че пропуснах да науча цяло едно поколение да разбира историята в нейната диалектика. Минало, настояще и бъдеще. Показвайки миналото, като генезис на настоящето, имах възможност да формирам уменията и компетенциите на вземане на правилните решения за бъдещето. Умението на детето да прави верния избор и за себе си, и за обществото, го превръща в гражданин. Кара човека да се чувства свободен, а не поданик. Това  е магията на историята. Уви! Не можеш да поправиш миналото. Поправките стават в бъдеще време. Затова и лозето е на баира. Трудно се излиза от комфортната зона. Приемам споделянето в публичното пространство като опит за разширяване на въпросната зона и възможност да мотивирам колегите си за това предизвикателство. Концентрирането на процеса на преподаване в посока на повече умения как детето може  да приложи наученото в реалността, ще направи живота на „днешните“ деца по - смислен, когато се сблъскват с живота.

И сега за другата причина. Наясно съм, че всяко нещо има начало и край. То кой ли след 60-те не е казвал: „Де да бях по-млад“. Та затова реших, че няма да е чак толкова голямо светотатство, ако перефразирам една прастара латинска мъдрост:

„Si vivis Romae, Romano vivito more.“ – „Ако живееш в Рим, живей като римляните.“ Да! Никой не е останал вечно млад. Но ако искаш това да ти се случи, най-добре е да се посветиш на младите. Т.е. „Ако искаш да си млад, живей за младите!“ И не за да ги наставляваш, а за да ги подкрепяш! Да подкрепяш любопитството и стимулираш умения да приложат наученото в училище в реалния живот. Така моята непораснала публика има шанс да остане в театъра, наречен живот, изпитвайки  удовлетворение от  това да живее по-смислено и по-пълноценно!

Вл. Николов

 Забeлeжка: Сюрщрьоминг*- Шведски деликатес, приготвен от риба херинга в бульон от силно солена вода и оставена известно време да започне да ферментира. След това заедно с бульона се консервира без консерванти или стерилизация. Съдовете са задължително от метал, защото газовете,  отделени при процеса могат да предизвикат „взрив“. Консервите се отварят на открито, за да се разнесат отделилите се силно и неприятно миришещи газове.